Беше много гореща и задушна нощ. Не можех да заспя. Трябваше да измисля какво да направа с този мрачен апартамент. Реших, че започвам от антрето. Толкова мрачно и студено, а е първото нещо което виждам всеки път щом прекрача прага на новия си дом. „Да, още утре ще намеря майстор и ще го боядисам в някакви светли, пастелни тоново” усмихнах се на тази си мисъл и се гушнах във възглавницата.

Сутринта пих кафе с приятелка, която скоро прави ремонт и ми препоръча своя майстор. Не бил от фирма и взимал по-евтино, а много го бивало.

Вече знаех къде да открия точния човек. С новите си дванадесет сантиметрови токчета, минах през купчините пясък и чакъл, за да достигна фургонът, където ми казаха че е майсторът. В отговор на моето „ехо” излезе мъж с работен гащеризон. Целият бе покрит с бял прах, дори кестенявата му коса изглеждаше сива от него.  Обясних му защо го търся, той се съгласи, но  имал снимки и мостри на нещата които правил в дома си. Разбрахме се да мина вечерта, след края на работния ден, за да ги прегледам и избера.

Случи се така, че не успях да отида, приятелка ми се обади да гледам бебето й, за да може съпругът и да я заведе на лекар по спешност. Нямаше как да откажа, а бях забравила да поискам  тел. Номер на новият си майстор.

На следващият ден,привечер позвъних на входната му врата. Врата се отвори  леко и рошава детска глава се мушна през пролуката.

-          Здравей! Търся Иван! – не знаех дали това е баща му или някой друг роднина.

-          Тате!Тате! – момченцето изчезна от врата, но веднага след това се подаде друга малка главица на русо момиченце.

След секунда се появи и баща им.Изглеждаше много унил, очите му бяха зачервени. Аз се извиних, той ме покани вътре. Влязохме в хола. Седнах послушно на дивана, на масата пред мен имаше бутилка водка, празна до половината и само една чаша. Съпругата му вероятно приготвяше вечерята . Почувствах се малко неудобно, да притеснявам семейството  на напълно непознати хора в час, подходящ за вечеря.

Иван ми подаде чаша. Аз отказах.

-          Моля те, пий с мен, днес имам рожден ден, нека те почерпя.

Погледнах го право в очите. Бяха много червени, но въпреки това бяха много красиви. Какво ли го караше да пие сам на празника си?

Наля ми, казахме си „наздраве”, поздравих го. Той се извини, че днес не е в кондиция, донесе ми снимките и мострите.

Заразглеждах ги. Тогава вратата се отвори и влязоха децата. Момченцето седна на дивана, плътно до мен.

-Ти коя си? – ме попита с типичното за децата неприкрито любопитство.

- Аз съм Ирина, но всички ме наричат Ира. А ти как се казваш?

- Мони!  - детето седна на земята и се заигра с едно камионче.

Русото малко момиченце седна в скута на баща си. Той я целуна по челото.

-Кога ще си дойде мама?

- Скоро, мила, скоро! Отидете сега  двамата да гледате телевизия в детската, аз ще дойда след малко.

Децата послушаха баща си и напуснаха стаята. Иван изчака  затварянето на вратата, стана, обърна се към  прозореца. Секунди мълчание. Аз нямах понятие какво става, мълчах си.

Когато се обърна към мен видях сълзи в очите му. Той ми се извини още веднъж. Разказа ми, че съпругата му го напуснала преди седмица и още не може да намери начин да каже на децата. Може би от алкохола, а може би нямаше на кого да сподели, но реши да излее чувствата си пред мен, напълно непознатото момиче.

Един ден се прибрал от работа, намерил бележка. Нищо повече! Ръцете  му трепериха, докато говореше. Каза ми, че му е много тежко,  защото я обичал ужасно много. Били заедно от деца. Т я била смисълът на живота му, цял живот правил всичко по силите си, за да й угоди.  Не си представял живота без нея…

Изправих се! Почувствах, че този мъж има отчаяна нужда от прегръдка. Отидох и просто го прегърнах. В този момент сама се изненадах от себе си. Това беше нетипична постъпка за мен. Та аз мразех контакта с хора, дори ръкостискането  ми беше неприятно.

Прегръщах го няколко секунди, може и дори минута да е било. Казах му, че всичко ще се оправи, че трябва да бъде силен заради децата си.

Иван не ме докосна. В смисъл, не вдигна ръце да ме прегърне. Само ми благодари. В очите му още имаше сълзи. Вдигна чашата си и я изпи до дъно. Отново ми се извини.

Аз се почувствах неловко. Видях,че този човек има нужда от помощ, но какво можех да направя аз, дори не се познавахме.

Изправих се, за да си вървя. Той ми даде мострите, за да ги прегледам у дома. Уговорихме се да се чуем, този път взех номера на мобилния му телефон.

  На следващия ден се чухме, вечерта той дойде  у дома, за да прецени нещата. Предложих му кафе, пихме. Разказа ми, че на строежа работи по двадесет и два дни месечно, а сега ще вземе отпуск за седмица, за да може да направи ремонта у дома. Разбрах, че преди работел като началник в електроразпределителното дружество, но след масовите съкращения се захванал с ремонтите. Отново ми се извини, около десетина пъти, за предишната вечер и си тръгна.

Мислих за него цяла нощ. Дали в мен се събуди онова състрадателно майчинско чувство, присъщо за женската природа или този мъж започваше да ме привлича….. не знаех. Чувствах, исках да бъда с него, да държа ръката му, а може би дори да го целуна.  Всяка жена, която чете това, ще ме разбере. Състрадание, потребност да дадеш нежност, да помогнеш на някого, да бъдеш с него…

Ремонтът започна, мен често ме викаха до офиса за отчети  и платежни, нищо че бях в отпуск. Всеки ден  прекарвах с Иван, станахме по-близки, аз вече със сигурност знаех, че той ме привлича силно. Нищо, че бе с дванадесет години по-възрастен.

Той, за мое съжаление, никога не ми показа подобна симпатия.

Всяка нощ, преди да заспя, мечтаех за неговата любов. Как завидях на онази жена, на неговата съпруга, как исках и аз да бъда обичана по този начин. Толкова силно, със сълзи в мъжките очи. Да ме обича с цялото си сърце, на бъде готов на всичко в името на любовта ни.

  Купих му закъснял подарък за рождения ден. Когато му го подарих у дома, Иван ми благодари, наведе се  и ме целуна по бузата. Допирът на устните му беше много нежен…и кратък. Без дори да се замисля се надигнах на пръсти и го целунах по устните. Отдръпнах се, нищо!

Той не ми отвърна, но само след няколко секунди, през които ме гледаше в очите, ме сграбчи и притисна към себе си. Целувката му беше страстна и едновременно много нежна.

После се върна към работата си в антрето без да ми каже и дума. Останах сама в стаята и  не знаех какво точно да му кажа. Когато стана време да си върви, за да прибере децата от градина, той дори не ме погледна. Пожела ми приятна вечер и затвори вратата след себе си.

Тогава се чувствах ужасно, вероятно той съжаляваше за случилото се. Много ми беше болно, толкова много исках този мъж да бъде с мен, но бях безсилна.

На следващия ден, когато трябваше да ми каже нещо Иван , го правеше без да ме погледне в лицето. Дори и така ме покани на рожден ден на дъщеря си Ралица. Естествено – отидох! И как да не отида, Иван ми бе казал, че ще бъда единствената гостенка. С деца празнували в детската градина, а той нямал никакво желание да се среща със семейните приятели. Не искал да го разпитват за жена му, а и може би те са знаели, че тя има любовник отдавна.

Купих каквото се сетих, че се купува за детски рожден ден. Всичко започна чудесно, децата много се радваха на подаръците, на клоунските шапки и носове. Иван беше поръчал  много красива торта.

Отидохме двамата с него в кухнята, за да разрежем тортата. Изненадващо за мен той ме погали нежно по рамото и ми благодари. Не му отговорих нищо, само се усмихнах. А и какво да му кажа…. Истината е, че не правих това за децата, за да го впечатля. Изпитват потребност и после удовлетворение да им дам малко радост.

Докато похапвахме от вкусната торта на входната врата се позвъни. Това за мен сложи край на вечерта!

Бяха кумовете на семейството. Дошли да поздравят детето. Запознахме се, но ситуацията бе неловка.

Мъжете излязоха на балкона да изпушат по цигара. Мони ме повика в детската, за да му помогна да вземе някаква голяма играчка. Минавайки по коридора, за свое нещастие, чух мъжки разговор:

-Ей, бива се те, не си поплюваш.  Бързо се уреди с младо маце! Браво!

-Не, не е така, тя е само клиентка. Не е каквото мислиш. Изобщо дори не ми допада,всъщност….никога не бих имал връзка с такава жена.

В този момент коленете ми омекнаха.  Познала бях гласа на Иван.

След  секунди вече си обувах обувките. Със сигурност червенината по лицето ми ме бе издала, защото въпреки скалъпеното извинение за спешно обаждане другата жена ме гледаше учудено.  На тръгване не се обадих на Иван, срам бе беше! Затичах се по стълбите, излязох и изключих мобилния си телефон.

  Прибрах се у дома. Антрето ме посрещна приветливо. Оранжево и толкова слънчево и усмихнато, като в онази песен. Но моят свят бе черен. Новото антре ми се усмихваше, аз плачех.

До два дни щеше да бъде напълно завършено, точно каквото го исках. „Още само два дни и няма да го видя никога повече” – исках да се успокоя сама с тази мисъл, но вместо това се натъжих още повече. Седях в слънчевото си, дружелюбно антре на пода, близо до входната врата и не можех да спра сълзите си.

  На сутринта дойде моментът, от който се страхувах. Иван позвъни, идваше, за да довърши антрето.

Отворих, той ме попита какво се е случило, защо ми е бил изключен цяла нощ телефонът. Отговорих му, че е дълга история. Обърнах се, не исках да виждам лицето му, предложих му кафе и без да чакам отговор влязох в кухнята.

Иван ме последва, като ме хвана за ръката. Отново ме попита какво се е случило. Този път му казах, че съм чула техния разговор.

Той само поклати глава:

-Ира,Ира…

Аз се отдръпнах, не го гледах.

-А какво трябваше да му отговоря според теб? Какво……. да му призная истината ли? Да му кажа, че заспивам и се събуждам с мисълта за теб? Да му разкажа ли, че те сънувам всяка нощ? Да му кажа ли, че ти си най-милото и нежно създание, което съм срещал или да му разкажа как сърцето ми бие лудо всеки път, когато си наблизо?.....Да му призная ли колко съм ти задължен за всичко, което правиш за мен и децата? Това, че няма да взема пари за ремонта на апартамента ти е една дребна частица, от всичко  което ти дължа. Но аз, Ира, не само ти дължа толкова много. Аз се влюбих в теб още, когато ме прегърна в онази нощ.

Аз не можех да помръдна, слушах го и дори звук не можех да изрека.

А Иван продължаваше да  говори:

-Не исках никога да ти казвам тези неща. Аз не съм за теб, ти заслужаваш нещо много по-добро.  Стар, с две деца и голяма ипотека……какво мога да ти предложа?!Колкото и да ми се иска не мога да бъда с теб. Аз само бих ти провалил живота! Сега, мила моя, ще се обърна, ще си довърша работата по антрето и ще си тръгна. Това е……….. това е най-доброто, което мога да направя за теб…….и искам винаги да помниш……

Не го оставих да довърши. Хвърлих се на врата му и го прегърнах с цялата сила, на която бях способна.

-Обичам те, не си тръгвай, моля те, ако наистина имаш към мен такива чувства, направи ме най-щастливата жена и остани! Нека се събуждаме заедно, нека заспиваме един до друг. Не довършвай антрето,искам всеки път щом влизаме тук,  то да ни напомня за началото на нашата любов. Нека слънчевото антре, което двамата сътворихме да бъде началото на нашия слънчев живот!

Оженихме се, когато разводът му приключи.

Сега имаме три деца, куче и недовършено слънчево антре!

Автор:  Цветелина Парталова

Only registered users can write comments.
Please login or register.

Powered by AkoComment Tweaked Special Edition v.1.4.6
AkoComment © Copyright 2004 by Arthur Konze - www.mamboportal.com
All right reserved